Случи се така, че ми се наложи да не работя две седмици. Точно така - наложи ми се. Оказа се, че от дългите часове с поглед, забит в монитора, съм получил някакво възпаление на очите. Лекаря ми забрани да работя, дори да пиша на лист.



А аз си изкарвам хляба с писане - сценарист съм в киното. Тогава работех по-един проект буквално денонощно. Историята се беше закучила нещо, продуцентът искаше едно, режисьорът друго. По цял ден обсъждахме идеи, по цяла нощ аз пишех.



Работех по 11-та редакция на сценария, когато всичко започна да ми се размазва. Очите ми бяха червени като череши, осеяни с плетеница от негодуващи кръвоносни съдове. А имах deadline! Продуцентът искаше да кандидатстваме в някакъв фонд за финансиране и постоянно се опитвахме да нагодим нещата така, че историята да е разбираема и да се хареса на комисията.



Така или иначе нищо не можех да направя: и да исках не можех да работя, а и честно казано май не исках чак толкова много.



Качих се в колата и отпраших. Имам си едно любимо място, където отдавна не бях имал време да ходя. Един приятел е астроном и е шеф на най-голямата обсерватория в страната. Тя е разположена в една чудесна местност, където разбираш смисъла на понятието покой. Единствено там можеш да чуеш как вятъра свири между дърветата, дори когато няма вятър.



Да обаче по целия път не можех да откъсна мислите си от историята. Постоянно си мислех за героите си. Бях работил над това повече от година и все пак някак не успявах да ги направя достатъчно привлекателни, симпатични и необикновени. Започвах да се съмнявам в собствените си качества. Това ме измъчваше, а сюжета си го биваше - малко драма, малко екшън, малко крими, малко любов и авантюра - от всичко си имаше. Само че добрите истории ги правят силните герои. Постави един харизматичен и необикновен герой в каквато и да било ситуация и той ще намери начин да направи зрелище.



Унесен в такива мисли фучах по магистралата. Обичам да карам, обичам високата скорост; понякога си мисля, че ако се движиш достатъчно бързо проблемите не могат да те достигнат. Пуснах си радио, запалих си цигара, отпуснах се в удобната седалка. Пътят се беше ширнал като огромна, изпъната на слънце черна змия. Трафикът беше малко - неделя сутрин все пак.



В далечината забелязах самотна фигура с вдигната ръка. По принцип не взимам стопаджии, но ми хрумна нещо. Спрях колата, той ми каза посоката, аз минавах оттам. "Имам едно условие," казах му аз. "Ще те закарам дотам, но искам от деб една услуга. В жабката на колата има тедрадка и химикал. Имам важен проект, с който закъснявам, искам да ти диктувам, а ти да пишеш." Той се съгласи.



Беше младо момче, сигурно студент по някаква странна специалност. От тези, които учат, за да не ходят в казарма или да не започнат работа в местния цех, а използват цялото си време да ходят по планини и да обикалят красивата ни страна. Изглеждаше умно момче, говореше малко и схващаше бързо, направи ми впечатление, че има четлив и подреден почерк. След известно време ми каза, че не е нужно да му диктувам и пунктоацията. Пишеше почти без да спира и без да задрасква в продължение на повече от два часа.



Аз от своя страна се развихрих. В главата ми започнаха да се раждат идеи. Измислих почти математическа крива на героя: фаза едно - аутсайдер, фаза две - скитник, фаза три - боец, фаза четири - мъченик. Той трябваше да прави всичко заради нея: да се пребори с авторитарния и баща, да емигрира и да започне работа за мафията, за да спечели пари и защита. Тя трябваше да разкрие мистерията по изчезването на майка си и да се отскубне от задушаващата прегръдка на баща си. Така най-после той и тя можеха да бъдат заедно. И така нататък и така нататък.



Много се бях въодушевил, най-после мислите ми намираха своята последователност, а героите ми ставаха пълнокръвни и поемаха нещата в свои ръце. Моят стопаджия само кимаше, казваше от време на време "ахъм" и записваше ожесточено.



Стигнахме до мястото, където той трябваше да слезе, и за два часа бях постигнал толкова, колкото не бях успял за седмици наред. Благодарих му искрено, той на мен също и си казахме сбогом.



Нямах търпение да прочета написаното. Веднъж да ми се оправят очите, щях да вкарам промените в сценария и щях да си тръгна с тлъста пачка.



Спрях в едно крайпътно кафене, взех си сандвич и питие, седнах на една уединена масичка и зачетох:



"Уважаеми господине,



Искам на първо място да Ви благодаря, че ме закарахте. Рядко се среща отзивчивост в днешно време.



Само че искам и да Ви се извиня, че няма да изпълня поставеното ми условие. Внимателно слушах историята, която се опитвате да напишете и според мен причината да се проваляте е че историята не струва. Затова ще си позволя да ви разкажа една друга история...



to be continued...